автор: Мая Блажева

(Въздишка…) Пътят до Буново е страшно живописен, много приятен….Страхотно неделно изживяване с Али. Обожавам да шофирам, когато е спокойно. Наслаждаваш се на заобикалящата те картина. Колко хубаво само! Мостът e висок около 30 метра. Много е красив, с интересни сводове, облицован с малки тухлички, отдолу тече рекичка. С прекрасна панорамна гледка. С красиви селски къщи, планината е ослепителна, леко студено е, свежо.

…Докато чакам под моста, се запознах с леля Ефросина. Трябва да има повече такива хора. Бях се начела на всякакви неща- от това, че при бънджи скоковете се чупят крайници, може да ти се отлепи ретината, до това, че може да ти спре сърцето и пр. Тя само ме погледна и каза: “ Страх те е? Мила моя, имам над 200 скока и съм на 71 години като първият го направих на 63. Тогава бях възрастна. Сега вече съм значително подмладена. Това не е страшно. Това е емоция, която трябва да си подариш и да изживееш. Преди пет години си купих кола и сега шофирам в центъра на София, в най-големите задръствания. Това е по-страшно. И станах детегледачка. Децата са неизчерпаем източник на енергия (…) Виждала съм хора, които се отказват. Недей…после имам чувството, че малко съжаляват…“ Аз просто не знаех какво да кажа след тези нейни думи…
Качих се горе. Междувременно, друго момиче, с което се запознах, докато ме екипират, пробва три пъти…и се отказа. Разплака се и ми каза „срамувам се от себе си…но когато мина парапета…просто не мога“. Дойде и моят ред.

Стилияна от „Вертикален свят“ е прекрасна. Едно на ръка, че е много красива и усмихната, но ми вдъхна неистова увереност и кураж, и е невероятен професионалист. Беше много мила с мен. С широка усмивка и най-невероятното слънчево лице, докато ме екипираше, ми каза: „Майче, ти си моят фаворит за деня. Наистина. Аз знам, че ще го направиш. Просто го знам. И даже ще ти вържа шалчето на панделка. Много си красива така. Минеш ли парапета, просто скочи. Гледай напред, не на долу“. Зъбите ми трепереха, тялото ми се беше свило, беше ми студено, ръцете ми бяха сковани от лед. Минах парапета, обърнах се на дясно и Стлияна каза: „Готова си, с теб съм“…
Понякога, мили хора, всичко се свежда до това да скочиш. Да направиш една крачка напред. В неизвестността. Да не знаеш какво те очаква, но да рискуваш. Да надвиеш себе си и страховете си. Няма такова усещане от политането. От това, че побеждаваш себе си. Години наред съм имала страхови, панически разтройства. Знам какво е да те е страх. Знам какво е да си затворник на мислите си. Но е важно да тръгнеш срещу себе си и просто да скочиш…Да се довериш ( било то на въжетата, на екипа или на разказа на една случайна жена) и да направиш една крачка напред. Това е. Усещането е невероятно. Ако сте се качвали на гондола….нещо подобно, стомахчето ти се преобръща хиляди пъти при стремглавото летене надолу

Благодаря, Стилияна! Благодаря, лельо Ефросина! Радвам се, че ви срещнах. Именно днес!
Утре започва нова седмица. Скочете. Излезте от рамките на ежедневието си, живейте по-освободено. Всякакви страхове ни пречат да сме щастливи. Недейте! Позволявам си да го кажа аз, защото скочих. И защото после се разплаках. Защото днес съм изключително горда от себе си и защото имаше някой, който да ми каже „Ти си моят фаворит!“. (Въздишка…и усмивка)